Сигурно всеки е чувал, че като похвали детето, допринася за самочувствието му. Но дали това наистина е така?

Да разгледаме следната случка:

Ани, на 11 години, е решила да зарадва майка си, като измие съдовете след вечеря. Майка й Петя е много доволна от инициативата на дъщеря си. След като момичето е приключило с миенето, майка й я целува и казва: „Прекрасна си! Какво ще правя без теб?”

Ани се усмихва, но в съзнанието й се прокрадва мисълта: „Ако не мога да измия съдовете, значи няма да съм прекрасна. Или поне майка ми няма да ме възприема така. Но не е по силите ми да ги мия всяка вечер. Значи не съм толкова прекрасна.”

Свърши ли работа похвалата на майката. Очевидно не.

За децата похвали от този тип или звучат като празни приказки и остават незабелязани, или създават напрежение, както в случая с Ани.

А как Петя можеше да похвали дъщеря си? Можеше да даде висока оценка за положените усилия. Думите трябва реалистично да отразяват направеното. Например можеше да й каже: „Имаше толкова много мръсни чинии. А ти ги изми всички! Свърши чудесна работа. Виж колко е приятно да гледаш кухнята без натрупани мръсни съдове! Благодаря ти!”

В този случай Ани би почувствала, че желанието да помогне и трудът й са оценени. Думите на майка й биха й подействали градивно.

Полезната похвала е похвала за усилия и свършена работа, а не за личността или качествата на детето. Думи от рода на „Страхотен си!”, „Справяш се отлично!”, „Ти си чудесно дете!” са безполезни похвали, които обикновено не означават нищо за детето, а в някои случаи може да имат обратен ефект и да доведат до нежелани последици. (Може да прочетете за тях в следващата ми публикация.)

Автор: Росица Стратиева, „Ти си Героят!“